Еманюел Тод пред „Фигаро“: „Путин със сигурност иска да постигне военните си цели, като пести хора и не бърза. Той иска да запази постиженията на стабилизацията на руското общество. Той не иска да ремилитаризира Русия и държи да продължи икономическото си развитие. Но той знае също, че идват кухи демографски класи и че след няколко години (три, четири, пет?) набирането на военни ще бъде по-трудно. Така че руснаците трябва да победят Украйна и НАТО сега, без да им дават никаква пауза. Нека не си правим никакви илюзии. Руското усилие ще се засили. Отказът на Запада да осмисли руската стратегия в нейната логика, с нейните основания, силни страни, ограничения, доведе до всеобщо заслепение. Думите потъват в мъглата. Във военно отношение най-лошото предстои за украинците и западняците. Несъмнено Русия иска да вземе 40% от украинската територия и неутрален режим в Киев. А в нашите телевизионни предавания, точно в момента, в който Путин твърди, че Одеса е руски град, все още разправят, че фронтът се стабилизира… Това означава просто, че онова, което ни казват за Русия, често е невярно: представят ни я като пропадаща страна, подчертавайки авторитарните ѝ аспекти, но не виждаме, че тя е във фаза на бързо преструктуриране. Падането беше жестоко, отскокът е изумителен“.
Русия със сигурност е авторитарна демокрация (която не защитава своите малцинства) с консервативна идеология, но нейното общество се движи, става много технологично с все повече и повече елементи, които работят перфектно. Изричането на тази реалност ме определя като сериозен историк, а не като путинофил. Всеки отговорен путинофоб трябва да оценява противника си. Също така непрекъснато подчертавам, че Русия, абсолютно като Запада, който смята за упадъчен, има демографски проблем. Руското законодателство срещу ЛГБТ, въпреки че вероятно много се харесва на останалия свят, не кара руснаците да имат повече деца от нас. Русия не убягва на общата криза на модерността. Няма руски контрамодел.
Но не е невъзможно общата враждебност към Запада да структурира и да даде на руската система оръжия, събуждайки патриотизма на обединението. Санкциите позволиха на руския режим да започне политика на широкомащабна протекционистка замяна, която той никога нямаше да може да наложи сам на руснаците и която ще даде на тяхната икономика значително предимство пред тази на ЕС. Войната затвърди социалната им солидност, но индивидуалистичната криза съществува и при тях, а останките на общностната фамилна структура бяха само регулатор. Индивидуализмът, мутиращ напълно в нарцисизъм, се развива само в страните, в който е властвало нуклеарното семейство, най-вече в англо-американския свят. Нека си позволим един неологизъм: Русия е общество на контролиран индивидуализъм, като Япония или Германия.
Моята книга предлага описание на руската стабилност, после, движейки се на запад, анализира загадката на разпадащото се украинско общество, което намери във войната смисъла на живота си, след това преминава към парадоксалния характер на новата русофобия на старите народни демокрации, а после към кризата на ЕС и накрая към кризата на англосаксонските и скандинавски страни. Този поход на запад ни отвежда на етапи към сърцето на нестабилността на света. Тя е гмуркане в черна дупка. Англо-американското протестантство достигна нулево ниво на религията, отвъд зомби стадия, и създаде тази черна дупка. В Съединените щати, в началото на това трето хилядолетие, страхът от празнотата мутира в обожествяване на нищото, в нихилизъм.
Трябва да излезем от опозицията либерална демокрация срещу луда автокрация. Първите са по-скоро либерални олигархии с елит, откъснат от населението – никой извън медиите не се занимава с промените във френското правителство. Трябва да използваме друг концепт, за да заменим “автокрация” или “неосталинизъм”. В Русия мнозинството от населението подкрепя режима, но малцинствата – независимо дали са гейове, етнически малцинства или олигарси – не са защитени: това е авторитарна демокрация, подхранвана от останките на общностния руски темперамент, който е създал комунизма. Терминът “авторитарен” има толкова голяма тежест за мен, колкото и терминът “демокрация”.
– Заради критиката ви на упадъка на “либералните олигархии” човек би могъл да си помисли, че завиждате на втория модел.
– Абсолютно не. Аз съм антрополог: изучавайки многообразието на семейните структури и политически темпераменти, приех многообразието на света. Но аз съм западен човек и не съм се стремял да бъда нещо друго. Семейството ми по майчина линия е намерило убежище в Съединените щати по време на войната, бях обучен в изследования в Англия, където открих до каква степен съм французин и нищо друго. Защо искат да ме депортират в Русия? Чувствам този вид обвинение като заплаха за френското ми гражданство, особено след като, извинявам се, роден в интелектуалния естаблишмънт, аз съм част в един скромен, нефинансов смисъл от олигархията: преди мен дядо ми е бил публикуван от “Галимар” преди войната.
– С времето не станахте ли все пак малко реакционер?
– Бях отгледан от баба, която ми казваше, че в сексуално отношение всички вкусове са естествени и аз съм верен на предците си. Така че, ЛГБ, добре дошли. За Т, въпросът за транссексуалните, е нещо друго. Въпросните лица, разбира се, трябва да бъдат защитени. Но фиксацията на средните западни класи по този ултрамалцинствен въпрос поставя социологически и исторически проблем. Превръщането в социален хоризонт на идеята, че един мъж наистина може да стане жена, а една жена – мъж, означава да се утвърди нещо биологично невъзможно, това е отричане на реалността на света, утвърждаване на фалшивото.
Според мен трансидеологията е едно от знамената на този нихилизъм, който вече определя Запада, този импулс за разрушение не само на нещата и хората, но и на реалността. Но пак казвам, по никакъв начин не съм обзет от възмущение, от емоцията. Тази идеология съществува и аз трябва да я интегрирам в един исторически модел. В часа на метавселената не мога да кажа дали привързаността ми към реалното ме прави реакционер.
в опозиция на глупостта
